Poetry inspired by true Love

Легенда за красотата

Отново бе зима и отново се събудих между четирите стени в сивотата на многолюдния мрачен град. Но този ден бе по-различен. Погледнах раницата, която стоеше на прашния под до старата дървена врата, цялата в белези, като издрана от жаден за свобода звяр. Този ден щях да я отворя и затворя за последен път.

Предната вечер отново бях в бара на ъгъла, онова окаяно място, свърталище на пияниците от бедняшкия квартал. Стоях на разнебитения дървен стол, положил ръце на мръсния бар и пиех от евтиното уиски, което изгаряше гърлото ми, но никога не утоляваше жаждата ми. Неволно погледнах към входната врата. В този момент тя се отвори, но имаше нещо различно, знаех го. В барът влезе човек с дълъг черен шлифер, скъсан на многобройни места. Изглеждаше като обикновен пияница, който никога не бих забелязал, но нещо в него прикова погледа ми. Беше висок, слаб с гъста прошарена брада. Тръгна право към мен, но се спря, наведе се и извади монета от 10 шилинга измежду гранясалите дъски на пода. С леко движение се обърна към близката маса и ги подаде на мръсния Джон, местния просяк, който всяка вечер изпиваше изкараното на улицата тук. Джон взе монетата с наведена глава. Високият мъж го докосна по рамото и му прошепна нещо на ухо. После отново се запъти към мен и седна на съседния стол. Махна на бармана, който без да каже и дума, отиде в стаята зад бара, донесе чаша с черно питие и я постави пред високия мъж. Той отпи и се обърна към мен:
- Зная какво търсиш.
Погледнах в очите му, бяха сини и чисти като на новородено. Не казах нищо. Той продължи:
- И ще ти кажа как да го намериш, но трябва да побързаш, защото Тя е тук...
На излизане от бара отворих вратата и чух онзи ужасяващ скърцащ звук. Тръпки побиха цялото ми тяло:
- Когато той я отвори, не се чу нито звук...

Станах, взех раницата, отворих вратата и излязох. Не се обърнах. Тук вече нямаше нищо за мен. Аз търсих Красотата и бях готов на всичко, за да я намеря. Не помних колко време бях пътувал, но вече нямаше значение, не усещах времето.
- Първо виж морето - ми бе казал високия мъж от бара.
И ето ме на брега, в ранните часове на нощта, заровил босите си стъпала в студения пясък. Бавно започна да се развиделява, но с първата светлина на деня в небето нахлуха сиви облаци, изви силен студен вятър и ледените капки на дъжда се стовариха върху тялото ми. Свих се и зачаках, час, два, може би и повече, красотата я нямаше. По брега преминаха 2 деца, боси като мен, и търсиха нещо. Подвикнах им. Те дойдоха плахо към мен.
- Казаха ми, че тук ще намеря красотата?
Децата се спогледаха и по-малкото отговори:
- Тя я взе. Не видя ли стъпките й? Ето там - обърна се и посочи някъде към безкрайният бряг.
Станах и тръгнах натам. Дълго време търсих, но морето бе заличило всички следи. Обърнах се и си тръгнах.

- След това виж вечната гора - така продължаваха думите на странника от бара.
Вървях по калдъръма на малко планинско селце. От къщата пред мен излезе прегърбен старец с бастун.
- Добър ден добри човече - обърнах се към него аз.
- Добър да е пътнико. Що дириш из нашия край? - попита той.
- Търся вечната гора. Ще ме упътиш ли? - отговорих аз.
След като чу тези думи надигна глава и ме огледа, стоя така неестествено дълго време.
- Зад онзи хълм - каза стареца и посочи с ръка на север - Но си закъснял момко. Тя вече беше тук.
Още не бе изрекъл тези думи и чух как хлопва тежката порта. Продължих като се опитвах да не обръщам внимание на думите. Изкачих хълма и пред мен се откри невероятна гледка. Докъдето ми стигаше погледа, гора от огромни дървета, стволовете им като краката на гигантски чудовища, а клоните като пипала, които постоянно се движеха, въпреки че нямаше почти никакъв вятър. Като тялото на първичен бог, гърчещо се в предсмъртна агония. Нямаше листа, нямаше цвят, нямаше песен на птичка, нямаше и тревичка дори. Красотата я нямаше.

Впивах пръсти в острите скали, оставяйки кървави следи, но продължавах да се изкачвам към пещерата на богинята майка, третото място, към което ме бе насочил непознатия в окаяния квартален бар. Тя се намираше в сърцето на гигантска скала, висока колкото планините до родния ми град. Жаждата за красотата ми даваше сили, сили, които не предполагах, че крия в себе си и продължавах, зъбер след зъбер. За да ми помогне, небесният бог изпрати снежна стихия. Вятърът препускаше между скалните ножове, гонеше невинните снежинки и ги блъскаше безмилостно в скалите. Можех да се закълна, че чувах писъците им като се пръскаха на хиляди микроскопични парченца. Усещах, че съм близо. Със сетни сили изкачих и следващия зъбер и след ръба се разкри входът, във формата на утроба. Тогава небесният бог бе победен и освободи слънцето, за да проникнат лъчите му дълбоко в пещерата. Захвърлих раницата на входа и влязох вътре. Радостта ми се изпари като капка пот на умиращ от жажда пътник, изгубил се в пустинята. Стъпвах по това, което, предположих, бяха останките от пещерните красоти, които се търкаляха като кости в бърлогата да дракон. Само по средата имаше пътека от фин пясък, по който успях да различа стъпки от изящен женски крак, недокоснати от ужаса на разрухата.
- Да, и този път закъснях - си помислих.

- След пещерата на богинята майка, намери сълзите на Афродита - продължаваше планът.
Живителната течност се изля в гърлото ми от металната манерка. Бях седнал върху свежата трева и съзерцавах безкрайното море от зелени хълмове, без нито едно дърво, само зелена жива трева. Въпреки умората, това ме зареждаше, а слънцето блестеше в росата като милиарди диаманти. Станах и продължих. От време на време покрай мен волно притичваше заек, а орлите охраняваха небето високо над главата ми и ме следваха. След като изкачих поредната зелена вълна пред мен се разкри приказна долина, а в южния й край се издигаше златния храм на Афродита. Погледът ме поведе надолу. Но цялата идилия се развали като видях 8-те сухи легла, където трябваше да бъдат сълзите на Афродита - най-красивите планински езера. На тяхно място стояха празните очни ябълки на планината, все едно нещо бе изтръгнало очите и бе оставило само изсъхналите вени, покрити с кристали сол от изпарените сълзи. Тръгнах към храма. Когато стигнах входа му, видях, че един от двата огромни медни свещника пред тежката метална порта бе паднал и восъкът се бе разлял, червен като кръвта на самата Афродита. Вратата бе леко открехната, а отвътре се чуваше тихо ридание. Влязох. Пред олтара стоеше на колене в молитвена поза жрецът. С бавни крачки се запътих натам. Стигнах до него, леко се наведох и го докоснах по рамото. Той изкрещя, обърна се по гръб и разпери ръцете си, като че ли да се предпази от нещо зловещо.
- Не, стига, моля те, стига! - викаше той.
- Успокой се човече, нищо няма да ти сторя - казах аз и тогава видях лицето му.
Очите му бяха изгорени, а засъхналата кръв още се виждаше по бузите му.
- Какво се е случило с теб? - попитах аз.
Той се успокои и ми отговори:
- Тя дойде... Ела по-близо - тихо ме помоли той.
Приближих се, а той протегна ръце и започна да опипва лицето ми. То предизвика у него искрена радост както, когато смъртник спира да усеща болката малко преди сетния си дъх.
- Намери я... побързай! - прошепна той и се свлече безжизнен на земята.

- Пясъците на великата пустиня трябва да бъдат следващата ти спирка.
Керванът се извиваше докъдето ми стигаше погледа. Не бях виждал по-спокойно животно от камилата. Независимо от товара и терена, тя вървеше, без да спира, без да забавя и всички се движеха в невероятен синхрон, като мускулите на дълга змия. Пътникът пред мен се обърна и на развален английски ми каза:
- В сутрин ще си там.
Аз кимнах. Продължихме така докато слънцето залезе и бавно, но сигурно започна да става студено. Тогава керванът спря, съвсем близо до едно бедуинско село, съставено от около тридесет малки шатри. Тук-таме горяха огньове. Слязох от камилата и се запътих към едно от огнищата. Седнах на няколко метра от него, колкото топлината да успее нежно да погали тялото ми. Стоях така и слушах песните и разговорите на неразбираем за мен език. Имаше някакво електричество във въздуха, все едно душите на всички тези хора танцуваха голи около огъня. Една детска ръка ме извади от този момент на опиянение. Малкото момче, което се бе промъкнало незабелижо до мен, ме хвана за ръка и направи жест да се изправя. Поведе ме между шатрите през цялото село към една по-различна шатра, на стотина метра от останалите, можех да позная, че е шатра само по силуета, очертан от светлината на далечните огньове. Когато стигнахме, момчето посочи входа, обърна се и по-бързо от газела затича към селото като подплашено от някой нощен хищник. Бавно разтворих големите крила, които покриваха входа, и влязох вътре. Чух тихо... тихо, но зловещо свистене и видях как пламна върха на една свещ точно в центъра на шатрата Огънят от пламъка очерта възрастен мъж с чалма и дълга прошарена брада. Изглеждаше висок. Проговори първоначално на онзи неразбираем език и ме подкани да седна срещу него. Направих го и тогава видях очите му, сини и чисти като на новородено. Същите онези тръпки като от кварталния бар отново побиха цялото ми тяло. Тогава той ми заговори с познатия ми монотонен и плътен глас:
- Да, тя беше тук но нейните стъпки вече са отвяти от пустинните ветрове. Обърни се и тръгни още тази нощ. Знаеш накъде. Скъсаната броеница ще стане отново цяла, ако събереш всички мъниста.
Силно пукане на изгарящо дърво ме събуди. Тръпките, които препускаха по тялото ми, подсказаха, че това не бе само сън. Изправих се, благодарих на спътниците си, нарамих раницата и тръгнах, следвайки полярната звезда.

- Потъналата Атлантида. Моята слабост - бе казал странникът с усмивка на лицето, усмивка, която тогава видях у него за пръв и последен път.
Аз също се усмихнах докато гледах как слънцето пада зад ръба на света, някъде там отвъд безкрая на морската шир. Стоях на отвесните скали, които вълните безмилостно блъскаха, и техните останки, под формата на капки, нежно кацаха върху краката ми. Още два часа, за да дойде нощта, такива бяха заръките. С появата на първите звезди на небето, морският бриз донесе едва доловими тонове на нежна, но зловеща песен. С всяка изминала минута песента ставаше все по-ясна и вече пронизваше самата основа на скалите под мен, които потреперваха в ужасяваш синхрон. Часът настъпи. Сърцето ми биеше лудо. Само лунната пътека разкриваше сенките на голите женски тела, безмилостно мятащи се в страстен танц с вълните. Сирени, най-жестоките създания на морето, но и само те можеха да ме отведат до целта. Извадих с треперещи пръсти от джоба си малката дървена свирка. Водата под мен като че ли вреше. Сложих свирката в устата си, в този момент усетих как мокра ръка ме хваща за крака и ноктите и се впиват чак до костите ми. Засвирих, ръката се дръпна и се чу неистов писък последван от смях. Сирената се показа от водата и ме погледна право в очите.
- Кой ти даде това? Щеше да излезе страхотен десерт от теб. - каза тя без да спира да ме гледа със стъклените си очи.
- Искаш да те отведа до Атлантида, нали, красавецо? продължи тя с лека сластна усмивка.
- Да! - твърдо отговорих аз.
- Затвори очи и ги дръж затворени, докато не ти кажа. - промълви тя в ухото ми.
Затворих ги. Усетих как невероятна сила ме пое, хвърли ме във водата и ме поведе към дълбините.
- Дишай свободно. - чух гласът ѝ сред грохота от сблъсъка на морските стихии.
И аз наистина можех да дишам. Изведнъж морето замлъкна, усетих себе си в безтегловност и нито звук, само сирената прошепна в ухото ми:
- Пристигнахме красавецо. Отвори очи.
Отворих ги. Пред мен се простираше докъде погледът ми стигаше... гробница на някога прекрасен град. Като че ли подводен ураган бе минал и бе оставил само неузнаваеми руини, разцепени статуи, раздробени крепостни стени, прекършени кули, пречупени колони.
- Не очакваше това нали? - попита сирената - Дори не ѝ беше нужно да слиза до тук, погледна от брега и погълна цялата красота. Ние със сестрите ми избягахме, за да не отнеме и нашата.

С тежка брадва, аз веригата на котвата ще срежа
И душа си на морето ще продам
Ще живея от рибарската си мрежа
И моят дух завинаги ще броди сам

Когато чуеш ти рибарю воят на вълните
Или вятърът зловещо да свисти
Знай, това е моят глас от дълбините
Който гибелта ти ще оповести


Пееха моите спътници, пиеха от черния отлежал ром, а каютата се клатеше като младо дърво от пролетен тайфун.
- Хей, страннико, изпей и ти някоя песен - каза морякът срещу мен след поредната глътка.
- Имам усещането, че в момента пиша своята песен. - казах аз като също отпих.
Всички се разсмяхме. Единият от тримата, едър мъж, с дълга моряшка шапка, съсухрено лице и удавени от ром очи се приближи към мен и ми каза тихо на ухо:
- Райският остров, където отиваш има и друго име: Островът на сенките. Казват, че който го види попада в плен на магията на красотата му, остава там и повече никой не го вижда. Казват, че и останки няма. Само моряците чуват писъците на сенките дори и на стотици левги от острова.
- Имам усещането, че островът вече не е това, което легендите разказват. - отговорих аз.
- Утре, когато слънцето е най-високо в небето, ще сме там. Ще ти дадем лодка да стигнеш до брега и три часа да се върнеш. Ако не се върнеш, ще се обърнем и ще гребем сякаш живота ни зависи от това, за да сме колкото може по-далеч, когато луната очертае пътеката си. - каза морякът.
- Съгласен съм. - без страх казах аз.
Ударихме чашите и ги пресушихме отново. Бурята навън бушуваше, търбухът на кораба пукаше и скърцаше сякаш всеки момент щеше да се прекърши на две. А ние се смеехме в лицето на смъртта и наливахме тленните си тела с тъмната течност...
Събудих се от тъпият предмет, който някой мушкаше упорито в ребрата ми.
- Време е - чу се прегракналият глас на певеца от предната нощ.
Станах, взех си раницата и излязох на палубата. Бяха приготвили лодката и се бяха струпали до въжето, по която трябваше да се спусна. Всички ме гледаха все едно се виждахме за последно. Морякът със съсухреното лице извади една бутилка ром и ми я подаде:
- Ще ти трябва.
- Запази я, ще я изпием като се върна. - казах аз с усмивка, хванах се за въжето и се спуснах в лодката.
Помахах, хванах здраво греблата и потеглих...
Виждах островът. Бе кръгъл като окото на буря и обвит в дим като току що изгасено огнище. Помислих си, че може би това е мъгла и продължих да греба още по-упорито. Вече бях на няколкостотин метра, когато усетих острата миризма на изгорял живот. Бях сигурен, че в далечината можех вече да различа тлеещата плът на някогашното райско кътче, като огромни червени рани. Когато вече стигнах достатъчно близо, за да съм сигурен... просто обърнах и започнах да греба на обратно.
- Имам само още един шанс - помислих си.

- Накрая трябва да погледнеш от върхът на боговете.
И ето ме тук, на последното стръмно изкачване. Бях изнемощял от умора и сърцето ми биеше лудо, но нещо ме караше да продължавам, някакъв едва доловим аромат в силния леден вятър, който кършеше клоните на дърветата под мен. И отново се случваше. Като че ли за броени минути зимата нахлуваше и убиваше всичко. Дори докато впивах пръсти в тревата тя изгаряше, гъсти черни облаци замърсяваха небето и отвличаха слънчевите лъчи. Погледнах надолу към безкрайната шир и видях как вълни от слана попарваха всичко живо. Вече не се чуваше песента на щурците, само писъците на ужасените планински създания още повече нагнетяваха напрежението във въздуха. Накрая бе толкова стръмно, че лазих на четири крака нагоре. Със сетни сили преодолях и последните метри. Точно на върхът имаше голяма плоска скала, като олтара на бога на титаните, а на него стоеше... Тя. Зловещата фуния на бурята извираше от тялото ѝ, скалният олтар трепереше, планината се гърчеше в ужас, Тя поглъщаше всичко. Захвърлих раницата и се изправих. Знаех какво трябва да направя и тръгнах към нея с бавни, но уверени крачки. Вече нямаше страх, вече нищо нямаше значение. Колкото и да се опитваше бурята не можеше да ме засегне и аз проникнах в нея. Тогава Тя се обърна и ме погледна. Изведнъж вятърът се изпари, облаците се стопиха, освободиха слънцето и то концентрира лъчите си върху нея. Косите ѝ се разливаха върху раменете и танцуваха с вятъра, златни като пясъците на великата пустиня. Очите ѝ, прекрасни и бездънни като сълзите на Афродита. Прелестното ѝ тяло като колоните на потъналия град Атлантида, изваяни от великите майстори на древността. Ароматът ѝ, божествен като аромата на морския бриз, малко преди слънцето да се покатери над хоризонта. Тялото ѝ, оскъдно покрито с невероятно зелени и свежи листа, като от вечната гора през първите дни на пролетта, разкриваше изящни извивки като красотите в пещерата на богинята майка. А осанката ѝ бе като пленителния ореол на Райския остров. Тя се усмихна и засия. Приближих се много близо до нея, завинаги омагьосан от красотата ѝ, и устните ни се сляха, ту се докосваха нежно, ту се притискаха силно. След цяла вечност в танца на страстта и безвремието, тя ме погали нежно по лицето и с лек жест насочи погледа ми към залеза. Хванахме се за ръце, стояхме с допрени тела и съзерцавахме възраждането на Красотата...

pophristov